Втората лична история в седмицата на Световния ден за борба с ХИВ/СПИН ни запознава със Станимир. Той живее с ХИВ от 4 години насам и има доста коментари относно грижата, която получава, като пациент с ХИВ в България.
АЙВЪР: Благодаря, че се отзова на поканата да разкажеш твоята лична история на човек, който живее с ХИВ в България.
СТАНИМИР: Аз благодаря, че бях поканен, защото за първи път мога да разкажа анонимно някаква лична история относно ХИВ статуса ми. Всъщност, говорил съм с най-близките ми хора за моя ХИВ статус, обаче не съм говорил така както аз искам, защото те са ХИВ-негативни и няма как да са на моята вълна. Двете гледни точки са съвсем различни.
АЙВЪР: Общуваш ли с други хора, които живеят с ХИВ?
СТАНИМИР: Да, определено общувам с други хора, които живеят с ХИВ, въпросът е, че отново настройката, моята и тяхната, е различна и пак на моменти, колкото и да има разбиране между нас, да се подкрепяме, да си помагаме, нещата, които всеки един от нас изпитва, така като наблюдавам и себе си и тях е, че всеки по свой начин си изживява тази тема. Иначе, аз нямам притеснения да говоря и с двете групи, с които съм обкръжен. Просто хората, бидейки ХИВ-позитивни, някак си… по-добре ми симпатизират, тоест изпитват емпатия към моите проблеми, както и аз към техните. Докато с другата група, ХИВ-негативните, отново мога да си кажа всичко, но там нещата са малко по-повърхностни, защото дори да се опитам да вложа емоция, тя не се разбира. Това е разликата между двете групи – емоцията.
АЙВЪР: Как се инфектира с ХИВ?
СТАНИМИР: При мен се случи както и при всички други (смее се) правих секс без предпазни средства. Проведохме един единствен разговор по допирателна на тази тема, с човека, с който правих секс тогава. Но нещата така си и останаха неизказани между мен и него. Иначе и двамата знаем, че и двамата сме ХИВ-позитивни. В един чат, който проведохме, той ме попита дали съм здравословно добре и дали пия хапчета. Аз казах, че не пия хапчета и че съм си ОК. Той по никакъв начин не нарече нещата с истинските им имена. Това с въпроса „Ти пиеш ли някакви хапчета?“ го помня до ден днешен. След като проведохме този разговор мина много време. Но този разговор остана в мен като един паразит, който да ме яде отвътре и да ме разяжда. И тази неяснота относно моя статус, тъй като не се бях тествал тогава, започна да взима превес и всеки ден малко по малко, това започна като една аларма да свети. Една година след като ние проведохме този разговор аз се тествах за ХИВ. Освен това, когато навремето трябваше да се видим с него, след онзи път, когато ме попита дали пия някакви хапчета, той каза „следващия път когато се видим, трябва да ползваме презерватив“ и аз го попитах „защо, има ли нещо, което трябва да ми кажеш?“, но получих многоточие като отговор. И всъщност, ние се видяхме. Макар че, може би преди това се е случило нещото (инфектирането с ХИВ) или пък въпросната вечер. Не знам. Но така се случи всичко (усмихва се). С него пет години не бяхме ползвали презерватив. Бяхме приятели с преференции, така да го кажем. Просто сексът беше много хубав.
АЙВЪР: Ти каза, че става въпрос за секс без предпазни мерки. Какъв секс?
СТАНИМИР: Анален.
АЙВЪР: Отбеляза какво те е накарало да се тестваш, но си чакал дълго време, за да събереш кураж.
СТАНИМИР: Да, беше ми нужна една година за да събера необходимата смелост, макар да подозирах, за да мога да се преборя със себе си и със страха, който изпитвах и след тази една година, един ден си казах „няма да го мисля“ и напук на себе си и на това, което ме притесняваше, че мога да получа като отговор, си забраних да мисля в тази насока, просто казах „отивам да се тествам“ и отидох и се тествах за ХИВ.
АЙВЪР: По-добре късно, отколкото никога!
СТАНИМИР: Абсолютно съм съгласен, защото ако не бях отишъл този ден да се тествам за ХИВ, може би до ден днешен нямаше да отида и нямаше да водим този разговор (смее се).
АЙВЪР: Описваш този партньор като „той“. Става дума за хомосексуален секс?
СТАНИМИР: Да. Става въпрос за хомосексуален секс между двама мъже.
АЙВЪР: На колко си?
СТАНИМИР: На 36.
АЙВЪР: От кой край на България си?
СТАНИМИР: Смятам, че няма значение, след като живея в София. Дойдох заради перспективата пред всеки млад човек, която предоставя столицата на България. В малкия град шансът да бъдеш себе си и да намираш сродни души е пренебрежимо малък. Да не кажа никакъв. Всичко трябваше да се случва с едно криене – сексуалните контакти, отношенията с хора, свободата да излизаш. В многолюдния град човек може да бъде себе си, без да се притеснява, че някой може да го види или разбере. Предвид факта, че не съм споделял с моите родители за моята сексуална ориентация, това до някаква степен, може би е довело до решението, че искам да уча и живея в София.
АЙВЪР: Защо не си споделил с твоите родители за своята сексуална ориентация?
СТАНИМИР: Не съм споделил, защото са изключително консервативни и смятам, че това ще им нанесе много тежка травма или болка. Те вече са на възраст. Не смятам, че има нужда да им го причинявам, защото така или иначе с тях се виждам рядко и не е нужно, поне към настоящия момент и сегашното емоционално състояние в което съм, да им казвам. Но на една част от моите роднини съм казал. Тоест, знаят за това, че съм гей и ХИВ-позитивен. А имам и роднини, на които съм казал, че съм ХИВ-позитивен, но не знаят, че съм гей.
АЙВЪР: Това е много впечатляващо. Казал си на определени роднини, че си ХИВ-позитивен, но не и на твоите родители.
СТАНИМИР: Да. Аз съм си мислил много пъти да им го кажа, но за тях няма ХИВ, за тях има СПИН. И щом има СПИН, това е равно на смърт. И като кажеш на някой родител, че детето му е болно от СПИН, тоест, то ще умре, това ще го травмира и ситуацията просто ще бъде много много неприятна. След това трябва да се отделя много време, в което да се влагат усилия в обяснения, че няма такова нещо, че нещата преди 20 или 30 години са били едни, а сега са други. Създавайки на тях този стрес, после това ще рефлектира върху мен и ще ми отнеме много от енергията и времето, за да мога да ги убедя и да им обясня, че когато ме видят всеки път, че не съм човек, който си отива от този свят. Общо взето, не съм казал на моите родители за своя ХИВ статус, защото искам да си спестя главоболията, които ще произтекат след това.
АЙВЪР: Как би описал живота с ХИВ в България като грижи, които получаваш от държавата?
СТАНИМИР: Тъй като живея в София, логично е, че в София посещавам отделението, където си получавам терапията. Обаче отношението, което е там… Имам приятели, които получават своето лечение и грижи в други държави, и имайки тази база за сравнение, смея да кажа, че в България положението е много трагично. Начинът, по който се случват нещата е едно подобие на това как реално трябва да се случва доболничната и болничната помощ. Пациентите стоим в коридора или отвън, на отворена врата, или на една кушетка, докато медицинският персонал постоянно си гледа часовника и ти дава зор „бързо, бързо“. Чакалнята е едно много тясно пространство, което не може да побере повече от двама или трима човека. А когато има чакащи там, пациентът, чийто ред е дошъл, се премества с един метър навътре, за да седне на една кушетка и да обсъди своето здравословно състояние с лекаря или сестрата. В повечето случаи дори не се разговаря с лекар, защото сестрата е подготвила нужните рецепти и книжки. Задава се въпросът „Имаш ли оплаквания?“. Съответно казваш „Не“. Дава ти се книжката, а понякога ти се хвърля и ти си тръгваш.
АЙВЪР: Понякога ти хвърлят книжката?
СТАНИМИР: Да. Ако пък имаш консултация с лекар, обикновено въпросите са „Колко килограма тежиш?“, за да видят дали отслабваме или пълнеем от терапията и дали имаме някакви оплаквания. Но ако човек иска да получи повече информация, това няма как да се случи, защото никой няма време да ти обърне внимание. Всеки ти дава зор. Всеки си гледа часовника и нервно тропа с крак. В общи линии, ние просто минаваме, взимаме си рецептата, взимаме си хапчетата и си тръгваме. Това е.
АЙВЪР: Как получаваш резултатите от изследванията, които ти правят?
СТАНИМИР: Моите резултати ги получавам на същата тази кушетка, на която сядам, докато до мен има други пациенти. Те просто ми казват, че моят вирусен товар е неоткриваем. Ако аз не поискам да си видя останалите резултати, като кръвна картина и други, те не ми ги предоставят. Тоест, аз трябва да съм инициаторът в тази ситуация, в която би следвало лекарят да направи един обстоен преглед на това, какво показват числата в картона. Но… поради липса на… смее се… отношение и система, е така. И както вече казах, като имам друга база за сравнение с други държави, там нещата вече са доста по-напреднали. Най-малкото, имат електронна система, в която пациентът сам може да си провери резултатите. Също в други държави пациентът има индивидуални консултации с лекаря, тоест, той разговаря с неговия лекар, не в коридор, а в кабинет, в който може да зададе всички въпроси, които са му изникнали към конкретния момент. Лекарят търпеливо го изслушва, отговаря на въпросите. Тоест, човек получава адекватна медицинска грижа, докато в България, за да я получи, той трябва да бъде зле.
АЙВЪР: Ти използва термина „кабинет“. Къде е този кабинет в клиниката, в която ти се проследяваш?
СТАНИМИР: В моята клиника всъщност не знам дали има такава обособена зона, която да наречем кабинет. Аз съм ХИВ-позитивен от 4 години и никога не съм влизал в кабинет. Знам, че има сестринска стая, но лекарски кабинет, в който да влизаме ние пациентите, не знам дали има.
АЙВЪР: Това е много интересно, наистина.
СТАНИМИР: И аз така смятам.
***
За да прочетеш първата лична история, кликни ТУК
Ти не знаеш своя ХИВ статус? Тествай се безплатно и анонимно с ХИВ тест от четвърто поколение (антиген и антитела) в над 200 лабораторни обекта в България. Кликни ТУК за да си харесаш адрес.
Фондация АЙВЪР е единствената организация със 100% фокус върху здравето на гей/би мъжете в България.
Това интервю е проведено от Явор Конов, председател на фондация АЙВЪР. Името на интервюирания е променено с цел запазване на неговата анонимност.
